Панделиева: Вцепенихме се от ужас, когато видяхме това в центъра на София!

Лияна Панделиева сподели във фейсбук профила си за потресаваща ситуация, която се случва с нея и с нейни близки, докато вървели спокойно по улица в самия център на столицата.

Журналистката, мъжът й и нейна приятелка буквално били опазени от Господ от най-лошото, след като пред очите им се срутват огромни каменни къса от близка сграда.

„Преди ден бях с позната на улица, пряка на „Мария Луиза“. Направихме две крачки по тротоара и случайно вдигнах глава към сградата пред нас и коментирах, че ако не беше в толкова окаяно състояние, би била великолепен архитектурен шедьовър.

От заведението на първи етаж на разпадащата се ъгловата сграда излезе мъж и тръгна по същата пряка. По улицата зави кола, успоредно с нас. Ние бяхме най-отзад и в този миг от сградата се откъртиха четири-пет огромни каменни къса, които с трясък се разбиха на тротоара и на улицата, отскачайки почти като топки.

Който и човек да се намираше отдолу, щеше да е мъртъв. Ако предното стъкло на автомобила беше под някоя от огромните отломки, щеше да е разбито и човекът вътре със сигурност ранен.

Мъжът, колата, аз и моята приятелка спряхме втрещени. В този миг си дадох сметка, че дори да минем по друга улица, където също ще се разпадат подобни къщи, то дали ще се приберем живи, е само воля на всевишния.

Преди празниците Той пощади и четирима ни.

Както и с всичко друго в България, идеята за абсолютната собственост е изродена до поредната форма на лично, обществено и държавно безхаберие. Всички сме удивени от състоянието на сградите в Италия, Испания, Франция, но също Чехия, Унгария, Словакия. Общото между тези държави са не само различните по манталитет хора, а правилата, на които всеки е длъжен да се подчинява безпрекословно.

Няма такова нещо, като „то си е мойо, ако ща ша си го поправям“ или „мене па ми харесва тая дограма и не ми пука какъв вид е сградата“. В Русе бях потресена, когато великолепна старовиенска сграда бе с четири различни дограми на всеки от етажите. „Ми собствеността е различна“ – рече ми тогава областният управител.

В нито една развита държава не съществува такова чудо като ремонт по три, четири, пет месеца, година. Нито че някой на първи етаж е решил да премести кухнята в хола и в резултат къртачи работят в продължение на три месеца. На практика е невъзможно да продадеш жилище в състояние „тотал щета“, защото никой няма да го купи – изискват се специални разрешения от общината, за да направиш дори минимални ремонтни дейности, свързани с някакъв шум.

Там, където сградите много ни харесват, няма начин да решиш каква да ти е дограмата, в какъв цвят да боядсаш отвън само своя етаж или някой да те остави да не поддържаш имота си.

Собствеността е отговорност. Ако не ти е по силите да го поддържаш, продаваш го и взимаш имот, който не е труден за поддръжка. Ако отказваш да го направиш, щото си много серт, имотът излиза за публична продан, общината прихваща парите за ремонта и с каквото е останало, намери си каквото щеш. Излишно е да давам примери с родни исторически сгради, които биха били гордост навсякъде в Европа.

Крайно време е управляващите – национални и местни, да теглят чертата и да поставят ясни, категорични, еднозначни изисквания към всеки собственик. Защото от продънените сгради-убийци, до запуснатите дворове по села и в градчета, все безотговорни хора са виновни, а над тях властта, която не се интересува. Няма как едни да вдигат рамене, че в продължение на месеци ще трещят с къртачи, а други просто да поклатят глава защото са осакатили или убили човек, който само минава по тротоара.

И само като вметка: на първия етаж ентусиастът разбиваше с месеци, а на трети етаж живееше възрастно семейство с умиращ мъж. Когато той починал, жена му дълго крещяла над него дали е добре и опитвала да чуе дали диша. Обадила се на дъщеря си, но от трясъка на кангото нищо не се чувало, та жената се усетила, че трябва да иде. Когато идва линейката, специално молят „ремонтьорите“ да спрат за малко.

И това е съставна част от тоталната слободия, в която сме принудени да живеем!

Ако преди ден някой от нас беше убит на място, колко време това щеше да е тема в новините? Всъщност – няма значение, защото пак нищо нямаше да се промени.

Само като се загледа в сградите ни, човек си дава сметка колко сме далеч от мечтаната развита Европа. И не – проблемът не е финансов, проблемът е държавнически.

Докато вадех снимки – обикновени, нищо УАУ, от различни места по света си дадох сметка, че никъде другаде не съм се притеснявала за физическата си сигурност, докато преминавам край сгради. А покрай столичната стара къща в центъра на града, дори да бях с каска, пак не бих имала шанс.