Христо Стоянов за кандидат премиера: Извинявай, драги Пламенчо, но България не е тоалетна!

Критичен и остър коментар за литературните напъни на кандидат-премиера на Слави Трифонов да превежда на чужди езици стиховете на жена си Бояна, които Пламен Николов нарича високопарно поезия, макар половинката му да е известна само на отделни хора в Шумен, публикува писателят Христо Стоянов. Според него подобно посредственост е опасна за България, колкото и чалгата.

Ето целия му коментар:

В историята на българската литература има невероятни примери за преводаческо майсторство. И те са толкова малко. Като се започне от преводачът на Прокълнатите поети Георги Михайлов (изключително слаб поет, апропо), мине се през Мара Белчева с преводът и на „Тъй рече Заратустра“ и се стигне до Кръстан Дянков, Кирил Кадийски, Николай Кънчев, Васил Сотиров…

Преводът е нещо много сложно. Той понякога е пренаписване на основното произведение на чужд език, той е вид съавторство. Според някои пък „Поезията е това, което не може да се преведе на чужд език“… Но в цялата история на българското преводаческо изкуство няма българин преводач, който е превеждал от български. В този смисъл показателен е примерът, който Васил Сотиров оставя след себе си. На въпроса на френския посланик как така е превел Франсоа Вийон на български, като той дори трудно говори френски, Сотиров отвръща: „Ама аз го преведох на български“…

Да преведеш на чужд език, колкото и добре да го владееш, поезия е толкова вероятно, колкото е вероятно от кастинг в телевизионно шоу да те номинират за премиер.

На това момче обаче му върви на кастинги – сигурно с кастинг се е женил даже. Явно се появява нова професия в България. Ами след толкова „България търси талант“ и „Талантите на България“, та се мине през „Като две капки вода“ и „Кастинг за политици“ се появяват такива като Йоло Денев навсякъде, но не бият толкова на очи като него. Навремето на този тип хора им викаха: „На всяко гърне мерудия“, „Чешити“ и какво ли още не, но никой не ги взимаше насериозно. В по-белите от нас страни на такива хора гледат като на медицински случай и ги вкарват в групата: „Ефектът Дънинг-Крюгер“… И го казвам всичко това не защото някой се е пробвал да преведе на чужд език някакви стихове, а защото не мога да си представя, че някой, който сериозно се занимава с превод би оприличил обекта на литературния си напън на поезия.

Вярно, че Любо Левчев драснал няколко реда на корицата с напъни на девойката от Шумен, но в последните няколко години Любо бе атакуван от десетки графомани. А, както каза навремето в едно свое есе синът на Любо, поетът и преводач Владо Левчев, това е „диктатура на посредствеността“… Твърдя тези неща за Левчев-старши, защото бяхме твърде близки с него – измъквал ме е от милицията, кумувал ми е, синът си съм кръстил на негово име, къщата в с. Полковник Серафимово навремето му намерих… Но да оставим това и да не си мерим близостите с класика. По-скоро дистанциите трябва да си мерим. Защото те са важни – дистанцията значи респект, уважение, почтеност. Близостта и нейната демонстрация значи посредственост, чалга.

В една чалга среда и текстовете на жена ти, и преводите им на английски може да значат нещо, да приличат на поезия… Но, на въпроса: Трябва ли премиер на моята Родина да е човек, който няма критерии, а само напъни… Извинявай, драги Пламенчо, но България не е тоалетна. И в нея отдавна не се бършем с литературно творчество, пък било то и от жена ти… А вместо да натискате болния Любо Левчев и да му досаждате в последните мигове на живота му, трябваше да отворите някоя негова книга и да препишете гениалния му стих на предната корица на книжката на жена ти: „Бездарието е фашизъм“… Толкоз…