Наш гурбетчия: Давам 1600 паунда за наем в Лондон, но и спестявам по 1000 на месец, а в България…

16-ата си година започна като гурбетчия, главно в строителството, в Англия Антон Василев Григоров от Кресна. Завършва Електротехникума „Никола Вапцаров” в Благоевград.

Няколко трудови години записва в РП „Енергоремонт” – Кресна, а от 2006 година е на гурбет в Англия. От 2015 година е семеен и със съпругата си Анелия и тригодишната си дъщеря Михаела е в Лондон.

Макар и в оскъдното му свободно време по време на отпуската си той намери няколко часа, за да разкаже пред struma.bg. какво работи и какво е видял и преживял на Албиона за тези 16 години.

– Антоне, пълзи или лети поредната ти отпуска в Кресна?

– Лети. Отпуската със съпругата ми Анелия и дъщерята Михаела ни е дългичка – 45 дни, но не се вижда как се изнизват.

– Как прекарахте времето тук, в България?

– След кратък престой в Кресна бяхме из Родопите, главно в района на Доспат. Оттам е булката, че не може да не се вестим и при нейните родители. Някой ден се опитах да давя червей в язовир „Доспат” на риболов с баджанака, после семейно посетихме пещерите Ягодинска и Дяволското гърло, ударихме нозете по стръмнините на връх Орлово око. Родопите обаче за мен са след Пирин, та и из Пирин похарчихме някой ден.

– Роден си в Кресна, а доколкото знам, старите ти родови корени са от Дебел дъб, махала към село Влахи. Намери ли път и дотам?

– Не. Дебел дъб отдавна не съществува. Та то и Влахи е на заход слънце. Ходил съм като дете в Дебел дъб. Води ме тате Васил. В спомена ми е нашата къща, но в пълни руини със зидове в останки до метър от земята. Там е живял със семейството си прадядо ми Яне, наследил е къщата дядо ми Григор, а тате Васил още като дете се оказал в Кресна. Имали сме земеделски имоти из Чифторе, Маяница и други пирински местности, но какво и що са сега не знам, а и не съм се интересувал. За Дебел дъб знам, че е една от махалите на Влахи, имала е начално училище, а името й идва от един многовековен дъб.

– Какво, Антоне, те прати в Англия?

– Само едно – липсата на развитие, на перспективи в Кресна. Като изкласих в Електротехникума в Благоевград, се хванах на работа в РП „Енергоремонт” – Кресна. Имах амбиции и исках да си намеря бъдещето като поклонник и служител на Мелпомена. Актьорството ме увличаше, но оскъдността на финанси се оказа голяма пречка. Не беше по сърце и плащането, и работата ми като електротехник. По това време Европа се поразтропа, отвори си границата и това се оказа шанс и за мене.

– И как се случи?

– С мой приятел от Кресна, Радослав Станоев, който също е с електротехническо образование, се поразчовъркахме из интернет какво и що става из чужбина и решихме да хванем самолета за Англия. В началото бе малко като на шега, но се оказа твърде сериозно, и така вече там и Радослав, и аз сме в 16-ата година.

– Приземяването в Лондон ли беше?

– Не. Най-напред и двамата с Радослав се оказахме в едно градче с име Уарингстън, намиращо се между Ливърпул и Манчестър. Хванахме се на работа в една автомивка. Понаобиколихме и Ливърпул, но на постоянна котва се оказахме край Темза в Лондон.

– Как ви посрещна Лондон?

– Той и не ни погледна, а ние се озовахме там със страх. Но нещата взеха да се понареждат. Няма да сгреша, ако кажа, че сега в Лондон работи към 60 процента от цялата българска емиграция на Албиона. Оказа се, че си имаме общност и от Кресненско. По мои сметки сега в Лондон живеят и работят не по-малко млади хора от Кресна и района, отколкото младежи най-вероятно сега няма и в община Кресна. Това в голяма степен се оказа добре дошло и за мен, и Радослав за поставяне на някакво начало.

– И чувствате ли се като общност кресничани?

– Да. Е не с всички, но така на групи сме и в добро, и в зло? Събираме се по разни поводи, а понякога и по това, че няма повод. Не си забравяме рождени и именни дни, големи празници. Едва ли има месец, в който поне по два пъти да не се съберем приятели, като за мен най-често това са Радослав Станоев, Георги Лазаров, Атанас Маламов, Бойко Наков, Николай Андреев-Джоната, и то вече и в семеен формат.

– Лондон гостоприемен ли е към емигрантите?

– Гостоприемен е към парите. Има ли пари, врата затворена няма. Световен мегаполис е, има всичко, че дори и български заведения с българска традиционна кухня, които често посещаваме. Семейно често човек може да ни види из парковете, с каквито Лондон е пълен. Ще добавя за парковете, че те са близо до естествената среда на местната природа, пълни са със съоръжения за игри на деца, а и за спорт на младежи.

Всички съоръжения са в максимална осигуровка от нещастни случаи. За дъщеричката ми Михаела са като рай, ама и за възрастните, че има също какво да се прави, а пък и са места за веселие с добре уредени барбекюта, че може в ден на веселие и агне група да си опече, каквито ние често правим.

– Променлив ли е животът в Лондон?

– Преди години май трудно се забелязваше излизане от традиционните рамки, но сега нещата като че тръгват към отдалечаване и отчуждаване в отношенията между хората. Личната комуникация дава заден ход и като че все по-често остава само едното „Здравей и как си”. Телефонът с големите му възможности измести живия говор. Но това е и световна тенденция. Аз лично си мисля, че това е и цел в политиката на държавниците – да отдалечават хората, да ги отчуждават, да се избягва масовостта.

Телефонът наистина е нещо полезно и бих казал и нещо магическо, но очите започнат ли да се задържат по телефона, а не из природата, това повлиява и на здравето. Животът в Лондон се променя и от всеобщата сега световна криза. Всичко става по-скъпо, а бъдещето по-несигурно.

– Антоне, как се справи с английския език?

– Не беше лесно, но вече съм в добро разговорно ниво. Не съм го учил езика по книга и речници, скаран съм с граматиката му, но мога да общувам говоримо и с англичани. Знаенето на езика винаги е от полза, то е и израз на доверие. Колкото повече човек е запознат с езика, толкова фирмите повече му имат уважение и доверие и е за предпочитане при приемане на работа.

– Сега какво работиш в Лондон?

– Ами сега съм супервайзор.

– Какво ще рече това?

– Ами ще рече, че съм човек с доверие, че може да ми се възложи задача дори и по управление на група от десет-петнадесет работещи.

– А имаш ли група?

– Да, и цялата е от Пиринско.

– В Лондон с какво започна?

– В строителството. Там поне 60 процента от нашите са в строителство. Майстор съм по външни фасади със спазване на нормите по опазване на климатичните особености – дъжд, вятър, влага, работя по конструкции на вътрешни стени. В Лондон не се строи като у нас – една фирма или предприемаческа група да започне от основи и да стигне до покрив. Там различни фирми копаят, други зидат, трети мажат, четвърти боядисват, други още правят ВиК инсталация, електрификация. Майстори за всичко в Лондон няма, а в България пък е пълно…

– С твое участие какви сгради са вдигнати?

– Няколко училища и други обществени сгради. Работил съм и извън Лондон.

– Мислиш ли да се видиш с еднопосочен билет от Лондон до България и Кресна?

– Може би, но няма да е скоро.

– Какво те възпира?

– Ами вече съм се поустроил, и то семейно. А сред причините е и дъщерята Михаела, че ще дойдат години за учене и ще трябва със съпругата Анелия да решим кое е най-доброто за нея – Лондон или някъде в България. Пречка за еднопосочен билет е и работата ми. На Албиона умееш ли да работиш и работи ли ти се, ще успееш. Там никой началник не те пита кой си и откъде си, а се интересува какво можеш и трябваш ли му с това, което можеш, докато у нас виждаме назначения на хора на разни служби и постове от каквито и хабер си нямат. Та възпира ме да бързам за България и това, че тук липсва предпочитанието към моженето и думата „мой и наш човек” си е традиция.

– Заплатата как е?

И тя е сред причините да ме задържа Лондон. Оценяването е според даването и моженето. Аз лично нямам основание да се жалвам по възнаграждението. Каквото получавам, ми дава възможност да живея под наем в апартамент с две спални, кухня и хол и с възможност за ползване на дворна градина. Скъпо ми е, но не мога да избягам от този харчлък, който в месец като наем, ток, газ и някои други разходи ми излиза до 1600 паунда. Засега се справям и имам възможност да спестявам поне хиляда паунда пак на месец.

– Съпругата с какво участие е в семейния бюджет?

– Засега нейните грижи и като труд са по тригодишната ни Михаела. А пък е и студентка в един университет. Тук ще кажа, че тя влезе в социалната английска политика. За това, че гледа дъщерята, й е осигурена стипендия и от държавата, и е поета цялата издръжка по учението й. Като завърши, може да поеме бизнес управлението на магазин, кафене, ресторант.

– Освен в срещи с кресничани и други гастарбайтери из Лондон друго какво запълва свободното ти време?

– Ами понякога семейно обхождаме исторически и архитектурни значими обекти. Ходим из паркове, посещаваме заведения. Лондон не е нещо, което може да се поопознае за седмица или месец – години са нужни. Все пак видял съм много – дворци като Уиндзор, Бъкингамския дворец, плавал съм по Темза. Трудно е да се разказва – просто Лондон е град на чудеса.

– Като успял човек ли се виждаш в досегашния живот?

– Да. И работа платена имам, и свят съм видял, и семейство съм свъртял. Постигнал съм много, но и с много труд. Не се лишавам семейно от житейски наслади, имам личен автомобил. Инвестирал съм и мога да инвестирам в трайности. Като така, в застраховка и за всеки случай, имам апартамент в Благоевград, къщата на родителите ми половината е на мене.

– Да те върна малко към детството и младостта ти. Как се виждаш в тези години?

– Не по-различно от другите кресничанчета. Обичах футбола, както по мое време правиха поне 70 процента от децата. Брат ми Григор ме поизпревари, че стигна до „Перун” /Кресна/ и малко полетя с орлетата на „Пирин” – Благоевград. Топката обаче понякога не я и виждах, че имаше и детски труд у дома – отглеждахме по седем декара тютюн, та не ми се разминаваше и садене, копаене, бране, низане. С тютюна вече съм се разминал напълно, но не и с топката, постоянно гледам мачове – на живо или по телевизията

– И в Лондон ли?

– Да. Заразата не ме напуска. Влюбих се в „Ливърпул”. Почти не пропускам да го гледам на живо при мачовете му в Лондон, а съм прескачал и до Ливърпул. Английският футбол е пример за подражание – прекрасни стадиони, образцова публика.

– С какви чувства ще се върнеш сега след отпуската си?

– Не с лоши. Почивката ми беше твърде разнообразна, с кого ли не се видях от тези, с които исках да се видя, поразходих се из нашенско и из чужбина. Тръгвам си обаче и с малко тъга, че помня училището в Кресна с над 600 ученици, а сега не са повече от триста. Сега училището е едно за цялата община, а някога с началните и махленските са били 13. Това не говори за особено бъдеще на Кресна и района, който е със самозаличаващи се вече селища. Това е също едно от нещата, които бавят или изобщо няма да доведат до, както го казваше, вземане само на еднопосочен билет от Лондон…

– Ако все пак напуснеш Лондон и се върнеш у нас, с какво би се хванал?

– С това, каквото най-много мога – строителство. Но само до активна възраст, че ще гледам за по-нататъшните си години да съм се подсигурил трудът ми да е за удоволствие.