Румен Радев трябваше да се отчете на 2 февруари за 4 години нагъзване на Кремъл

Попитали Радио Ереван: „Може ли да има по-лоша президентска двойка от Румен Радев – Илиана Йотова?“ Онези отвърнали: „Може, разбира се: Илиана Йотова – Румен Радев“.

На първи февруари, докато нормалните българи свеждат глава в памет на жертвите на човеконенавистните получовеци с каскети, нагани и петолъчки, държавният глава отново вдигна юмрук и се похвали колко умело управлява националния ни МиГ-681 между вируси, интерконектори и отворени чекмеджета. И даде заявка за още 5 години престой в умирисания на славяновски гювеч кокпит.

Както и да го гледам, много по-подходящо щеше да е Радев да изчака един ден и да даде самомнителната си заявка на 2 февруари. Не само за да демонстрира елементарно уважение към предшествениците си Желю Желев и Петър Стоянов, които сътвориха закъснялата инициатива да честваме убитите и поругани от болшевиките наши сънародници, братя и патриоти. А и защото известната във фолклора като Петльовден дата най-добре олицетворява карето му години начело на държавата.

Денят на мъжката рожба отдавна е превърнат от зевзеците в празник на мъжката хомосексуалност. Както гласеше едно позабравено стихче от времето на развития социализъм: „Хей, другари, хей, другари, днес е втори февруари. Да си купим вазелин!” И наистина, ще имаме нужда от доста тубички с гъстото, мазно вещество, ако трябва да изтраем още един мандат на Радев в президентството.

След четири години нагъзване към Кремъл е ясно, че Румен Пилота е пряк наследник на Георги Първанов като носител на руския интерес в българската политика. Разбира се, под лустрото на генерал от НАТО, вместо на ченге от Сирищник, но толкова по-добре за Големия брат. Точно като предшественика си Гоце, Радев се опитва да бъде основен играч в процеса на уговаряне, рестартиране и реализиране на руските стратегически енергийни проекти у нас. И за тази цел има нужда от още няколко години престой на „Дондуков“ 2.

Четири години апология за възстановяването на АЕЦ „Белене“, „Южен поток“ и „Бургас-Александруполис“, мръщене към ЕС и НАТО, които имат наглостта да не признават незаконното завземане на чужди територии, забвение за една от малкото смислени инициативи на предшественика Росен Плевнелиев – борба срещу хибридното съветско настъпление в България. Наследството на Радев е ясно, още по-ясно е и какво му липсва.

Проблемът в случая не е толкова в липсата на лидерски и интелектуални качества у президента – имали сме какви ли не провинциални фъфляци начело на държавата, в сравнение в които той е истински титан на международната политика. Липсата на властови лостове и обществена легитимация, които да му позволят да бъде основен играч в реализацията на кремълските интереси е това, което кара Радев да гони още един мандат.

Едва ли някой очаква с по-голямо нетърпение изборите на 4 април, когато довчерашните маргинали като Мая Манолова, Слави Трифонов, МИР и още дузина левичарски люспи, еманципирани от партията-майка, вероятно ще получат реално представителство в управлението на страната. Именно на техните крехки гръбчета Румен ще се опита да стъпи, за да продаде на сергията руските интереси под формата на широк консенсус. А дали ще му се получи, зависи от редица фактори, най-ключовият от които е странното мълчание от „Позитано“ 20.