Само в 7DniSofia.bg

Депутатът проф. Станислав Станилов с горещ коментар: Не харесвам Нинова, тя е първосигнален политик!

БСП Митинг Шествие Корнелия Нинова (16)

Проф. Станислав Станилов е неизменно народен представител от ПП „Атака“ от 40-ия до 44-тия парламент. Зам.-председател е на Комисията по култура и медии и член на Комисията по образование и наука. Роден е на 9 септември 1943 г. в Габрово. Завършил е Априловската гимназия в родния си град, а през 1968 г. се дипломира като историк във Великотърновския университет. Има два доктората, бил е ръководител на Секцията за средновековна археология в НАИМ – БАН.

В качеството си на секретен сътрудник на ДС и агент с псевдоним Светлин е вербуван през 1986 г. Линиите, по които работи, вписани в досието му, са „възродителен процес“ и направлението „Югославия“.

– Проф. Станилов, роден сте на 9 септември. Тази дата не ви ли обременява през годините?

– Това наистина е много любопитно, защото преди по 9 септември бяха всенародни тържества и човек не можеше да си отпразнува рождения ден. А пък когато стана промяната 1989 г., бях в редколегията на най-синия вестник „Анти“. И отивам в централата на СДС на „Раковски“ 134, там беше редакцията в една стаичка на петия етаж. А долу едни сини баби проверяваха паспортите. Една ме отряза: „Господине, вие не може да влезете!“. Питам я: „Що, бе?“. А тя: „Защото сте роден на най-мръсната дата“. „Да – казвам, само че през 1943 година.“

– Това означава, че на практика сте свидетел на три обществено-политически строя. Правите ли биографичния си паралел между тях?

– Да. До 1946-1948 г. България още не беше превърната в социалистическа държава в пълния смисъл на думата. Останах сирак на три години. Баща ми Тодор почина като главен майстор бояджия на текстил в едно голямо габровско предприятие. „Бъдъщност“ се казваше. И ме гледаха баби и дядовци по селата. Единият ми дядо живееше в село Презвитер Козма до Омуртаг. Имаше повечко земица. Нямаше ТКЗС. Помня го това време. Расъл съм на нивата. Всичко се произвеждаше вкъщи. Почти нищо не се купуваше. За храна имаше в изобилие, но като се платяха данъците през есента, по Нова година наставаше паника. Даже хората с много земя нямаха пари, защото за селскостопанското производство тогава нямаше пазар. Градовете бяха малки, малко бяха хората, които можеха да си позволят да купуват. Така беше до 1952-1953 г. После стана масираното коопериране. Отначало наистина беше кооперация.

– Имаше ли действително насилствено вкарване на хората в ТКЗС?

– Имаше, разбира се. Имаше хора, които ги убеждаваха – тук-там понабият някого, ако не иска да влезе. Цялата доктрина на този строй се свеждаше до насилие, може би затова самата идея умря.

– Какво е детското ви усещане за тия години, на какво играехте?

– Играехме на съвсем детски игри. Там почти нямаше играчки. Ритахме една парцалена топка. Като тръгнах на училище, се върнах при майка си Дешка. 1951 г. тя се омъжи за втори път. Вторият ми баща Петко Сотиров, който почина преди десетина години, се пенсионира като председател на една ТПК в Габрово. Беше много приличен, много добър човек. Той е от Йоглав, селото на Георги Мишев. Гледаше ме като собствено дете. Много се гордееше с мен.

– Чувствате ли се и вие кореняк габровец, каквато е майка ви?

– Разбира се, освен това съм завършил Априловската гимназия. Повечето учители там бяха завършили университет преди войната. Преподаваше се и се изискваше на много високо ниво.

– Специално ли я подбирахте тази гимназия?

– Нямах целенасочен интерес. Непрекъснато си сменях желанията като дете и юноша. Исках да ставам геолог, моряк, по едно време реших да ставам летец. Когато учех в гимназията, се записах да карам курсове за моторно летене в Казанлък. След това исках да ставам оперен певец. Взимах уроци. Там наистина ми вървеше. Бързо разбрах обаче, че не съм за актьор.

– Имахте ли в младежките си години усещането за мачкане на индивидуалността, за тоталитарна преса?

– Pреса не сме усещали, защото бяхме възпитани по друг начин, с други ценности. Училището след 9 септември наследи училището отпреди 9 септември. Вярно, стана реформа – махнаха класическите и полукласическите гимназии. Станаха реални гимназии. Някои бяха на по-високо, други – на по-ниско ниво. Тогава единствената английска езикова гимназия беше в Ловеч. В София нямаше езикова гимназия. Ходехме с униформи, с колани, с шапки, с вензели. На токите пишеше „АГ“ – Априловска гимназия.

– Откъде ви дойде интересът към археологията?

– Случайно. Най-напред се записах да уча право. Даже няколко седмици в Софийския университет. Прибрах се обаче в Габрово, не помня за какво, и ме среща писателят хуморист Данчо Хаджиев, адвокат. Разпита ме какво правя и вика: „Я стига с това право. Не ти трябва. Днес правото е мъртво. Ако майка ти и баща ти са комунисти, ще станеш един съдия, прокурор или ще идеш в милицията да биеш хора. Прехвърли се история. Ще преподаваш в гимназията. Ще ходим с теб да си пием кафето. Живот ще си живеем“. И аз, с всичкия си акъл, отидох и се отписах. Записах се в Търново не само защото е близо, а защото там тогава бяха събрани плеяда светила професори по история. Лятно и есенно време ходех на разкопки в Преслав. Ректорът Станчо Станчев извиняваше отсъствията от лекции на участниците в тези експедиции.

– Как попаднахте в Шуменския музей, това разпределение ли беше?

– Освободиха ме от разпределение. Местата за археолози в музея бяха много малко. Много трудно се попадаше там. Спомням си как три-четири месеца живеех в таванската стая на музея във Велики Преслав. Работех на разкопките, докато се съгласят да ме назначат. Имаше и други претенденти за мястото, даже с протекции, но най-сетне ме назначиха. След три години и половина кандидатствах в академията за аспирант.

– Научните ви интереси са свързани с изследване на етносите, заплашен ли е българският?

– Малкият ми докторат е за етническия състав на населението в Долнодунавския басейн през Ранното средновековие. Днес всички нации в района са заплашени. Нашият народ е малоброен, затова е още по-заплашен от обезличаване. Но демографията няма линейно движение. Условията се променят, променя се и ходът на процесите.

– Заради познанията ви по темата ли ви потърсиха и вербуваха от службите около т.нар. възродителен процес – имате картонче като агент Светлин?

– Никога не са ме вербували. Никой не е говорил с мен. Аз съм от тази група хора – с картончета, дето им викат, които не са разпитвани. Никой не ме е използвал. Даже за втория ми мандат в Народното събрание Волен Сидеров извика на среща офицера, който е направил досието ми. Ние се познавахме от Софийския университет, където работеше жена ми. Оказа се, че началството им държало да отчитат колкото може повече агенти. И са записвали имената на хора, които няма да им направят беля.

– Как се казва този офицер?

– Подполковник Борислав Рангелов, завърши кариерата си като зам.-началник на Националната служба за сигурност или нещо подобно. И досега се срещам с него. Тези, които говорят за агентури, които направиха този закон за досиетата, са от БСП. Така се отклонява вниманието от истинските крадци и разбойници на прехода, от тези, които наистина ограбиха страната. Например академиците по природни науки, на които викат сега феодални старци, бяха в техническото разузнаване. Така е по целия свят. Така се следи развитието на науките и технологиите.

– Бяхте ли съпричастен по някакъв начин на възродителния процес?

– Не, няма такова нещо, пък и как да бъда съпричастен, като самият аз бях изненадан. Бях на разкопки в село Ножарево, Силистренско. Възродителният процес беше предизвикан от определено развитие на обществото в България. Имаше много силно движение на турското разузнаване сред българските турци. Помните атентатите на гарите в Буново, Пловдив, Бургас, Варна. Обективно обаче този процес нямаше как да бъде резултатен. Веднъж в разговор с Николай Хайтов го питах какво мисли по въпроса. А той вика: „Аз пък питах Тодор Живков как се е осмелил. А се осмелил, защото друг нямало да го направи“. Живков се беше оградил с голяма група технократи – проф. Иван Попов, акад. Ангел Балевски, акад. Сендов, които го бяха убедили, че България, за да просперира, трябва да стане високотехнологична държава. Франц Йозеф Щраус, с когото Живков се срещаше, казваше за него, че българският министър-председател е един селски човек, който се бори страната му да стане високотехнологична държава. Живков се занимаваше и с културата, отглеждаше писатели, художници. Пари им даваше, на лов ги водеше.

– Малко известно е, но вие сте консултант на епичната екранна продукция „Хан Аспарух“, какво беше онова време?

– Година и половина не съм писал нищо тогава. Ходех с екипа на невероятния Людмил Стайков по снимки. Тогава се запознах с големи актьори като бай Петьо Слабаков, Стойко Пеев, Стефан Гецов и много други. Тогава Сашо Диков се ожени за Аня Пенчева, една от главните героини във филма. Ако сега съм консултант на такъв филм обаче, ще е по-различно. Има нова научна информация. Освен това самият аз тогава бях само главен асистент.

– Как влязохте в политиката, какво ви изкуши, кой ви покани?

– Минчо Минчев, главният редактор на „Зора“. Бях му сътрудник, но той имаше и партия. Тогава „Атака“ беше коалиция. Не исках, ама ме сложиха втори в листата след Петър Берон в Пазарджик, за да се запълни мястото. Берон обаче влезе от София-област, освободи го и аз станах депутат. Като станах депутат, реших, че няма мърдане.

– През опита на четирите ви мандата в парламента как оценявате компромиса, който направихте, като влязохте в управлението като „Обединени патриоти“, каква цена сте готови да платите?

– Основанието да го направим беше да няма избори. Аз съм дълбоко убеден, че мандатите трябва да се изкарват докрай. След това каквото каже народът, това става. Непрекъснатите сътресения и конфронтации разболяват обществото и му пречат да се развива. Това казаха избирателите, това правим, колкото и опозицията да крещи за нови избори и да иска намаляване на заплатите.

– Имате лична неприязън към Корнелия Нинова, защо?

– Не я харесвам като лидер заради първосигналността ѝ. Тя е първосигнален политик. Иска да намалява депутатските заплати, а защо, когато бяха на власт, не направиха минималните пенсии 500 лева. БСП нали са много социални. Не можело. Защо не промениха данъчната система, защо не падне плоският данък. Само приказва Корнелия. Тя нападна най-близкия ми приятел в Русия ген. Решетников. Нападна го несправедливо, нарече го корумпиран. А той е от най-почтените хора, които познавам.

– Вярно ли е, че наскоро Решетников е бил на среща с Доган в хотела му в Девин?

– Не. Беше в санаториум. Има болни бъбреци. Ще го питам по телефона дали е виждал Доган. И той със сигурност ще ми каже. Последно го чух, за да го поздравя за 9 май. Руснаците сега не работят, както работеха съветските разузнавачи. Работят открито – срещат се и говорят с политиците. Има идиоти у нас, които, като се яви Решетников, казват, че идва да сваля властта. Това са глупости.

– Имате ли усещане за израстването на Волен Сидеров като ваш лидер и политик?

– Всеки човек се развива. Това ме питат и много избиратели. Какво е станало със Сидеров – след като се е оженил, след като му се е родил син? Той сам си казва какво му е. Вътрешно в себе си не мисля, че Волен много се е променил. Външният израз на неговия характер е нещо друго. Остава си много последователен политик във всяко едно отношение.

– По социална база обаче електоратът ви не се различава особено от този на БСП, виждате ли възможност за сближаване на позициите в перспектива?

– Всичките им опозиционни изпълнения сега са взети от програмата на „Атака“. Ние сме националисти, а националистът в една бедна страна като нашата трябва да е социален човек, когото у нас наричат ляв, макар че лично аз имам десни възгледи. Не съм написал и ред марксизъм като учен. Смятам, че държавата трябва да бъде дясна и консервативна, а не либерална. Т.е. да има повече държава, която да защитава интересите на гражданите си, а не на филанкишията, на мигранти, на хомосексуалисти.

– Справя ли се премиерът Борисов, как го оценявате?

– Прилича на Тодор Живков, ама и на Борис Трети. Маневрира. Научи се, развива се. Понякога е самобитно, по шопския начин. Не е лесно, защото България е държава на една дезинтегрирана нация.

– Какво е семейството ви?

– Съпругата ми Кръстина Станилова загина преди 20 години в автомобилна катастрофа. Тя беше доцент по нова история. Преподаваше история на БКП в една катедра с Иван Костов. Оттам го знам – преподаваше политикономия на социализма.

– Каква е истината за него и управлението му?

– Истина например е, че е учил в Украйна, но това няма значение. Не го харесвам, защото от много либерализъм оплеска целия преход. Трябваше да се случат съвсем други неща. Разсърди се, че народът не му даде да управлява втори мандат. Това си е негова работа. Мисля обаче, че погромът, който се извърши над промишлеността, е дело не само на Иван Костов, но и на менторите му от Световната банка и Международния валутен фонд.

– Претърпяхте тежка онкологична операция наскоро, умората от политическия стрес ли ви разболя?

– Едновременно работя археология и политика. Ставам сутрин към 4 часа. До 7 работя на компютъра. След това съм в парламента. Няма да се откажа, докато не мога съвсем. Почивам си, когато съм на разкопките. Откакто съм депутат, не съм ходил на море. През зимата ме оперираха, но се възстанових трудно, въпреки че манипулацията беше безкръвна. Беше доста тежко. Един месец отсъствах от парламента, но се върнах. Даже в началото идвах с катетъра на работа. Сега резултатите ми са много добри.

– Имате ли внуци?

– Най-много на тях се радвам. Станислав Станилов-младши е вече на 16 години. Учи в руското училище „Александър Пушкин“. Запален футболист е. Русофил е като мен и като баща си. Илина Станилова е на 8 и учи в първи клас на немско училище.

Източник: ПИК